ВечноТо изживява себе си чрез нассс... Дава ни роли - на личности, сцена - реалността на живота, а сценария предоставя на Бога!

Реалност - утвърдена (втвърдена) представа за Живота!

"Бог ни е сътворил от кал и ни вдъхнал живот".
       Кал и още нещо - реалност и нереалност! Каква е тази смес?
       Дал ни е и право на избор!
      Но нашите умствени възможности са ограничени. Тогава как можем да осъзнаем и безкрайното, невидимото, нереалното… и да направим избор?
    Невъзможността да разбере нереалното в еволюционният си път на развитие и не осъзнавайки двойствената същност на света в който живее, човека е започнал да твори неща които могат да се пипнат, видят и усетят, използвайки само познанията за видимият светлинен свят и 5- те си сетива. Пренебрегва законите на невидимият свят и издига своето несъвършенство в съвършенство. Резултата е на лице - техническа цивилизация лишена от духовност и изпълнена с агресия . Убиваме духовното - любовта, вярата, надеждата, мъдростта, интуицията… средствата за осъзнаване на духовната същност на Вечното, за да създадем нещо не духовно - машини лишени от любов, вяра, мъдрост, интуиция… Много метал и изкуствен интелект.
       Какво става с нас? Науките и Религиите, колкото и странно да звучи, избягват да се докосват до нереалното и изместват аспекта му, защитавайки своите доктрини, за да властват над нас. Уместно е да отбележим, че умът ни има способността да обработва информацията от двата свята... да я осъзнава... за да усетим хармонията като прилив на щастие! Но вместо това ние го използваме в повечето случай едностранно - изследваме една обобщена реалност лишена от хармония и подчинена на някякъв ред (демокрация) подържан със силата на закони, правила и норми. Той - умът, ни осигурява някакво спокойствие като ни е отнел свободата в името на свободата и е формирал реалността всред която сме принудени да живеем. Редът е трудно постижим, защото не е вследствие на хармонията между двата свята. Проблема с реалността е, че тя изисква този ред да се подържа и в повечето случаи ние се само принуждаваме да го поддържаме и изтикваме в лидерски позиции хора с изразени качества на водачи - сила, целеустременост, емоционалност ... Създават се и държавни инстанции, за да ни гарантират някакво развитие и се оказва, че това е непосилно. Защо? Отговора е прост - упражняваме правото си на избор и се отказаме се от подкрепата на духовният свят (защото не осъзнаваме водещата му роля) в името на непостижима сигурност и неясно чувство за свобода! Те (инстанциите) се борят да съхранят себе си на базата на някакви обобщаващи моментни истини. Не могат да си и помислят за развитие на духовното при наличието на толкова "дупки по пътищата"! Или духовността им се изчерпва до създаване на "училища за запълване на дупки". Но Вечното постоянно ни подържа интереса към развитие, чрез необяснимите "неща", стремежът ни към истината и във вечното търсене на щастието.
      Душата пленница смирена е на реалността…

Тогава природата реална ли е? Да, реална е! Тя е израз на хармонията мужду двата свята - духовният и материалният. Енергиите текат през нея и я одухотворяват. Тя е божествена и ни изпълва с възторг. Остава да се научим да я разбираме и да взимаме това което ни се дава и да се развиваме в хармония с нея винаги като едно неотменно Цяло ! Да сечем… но и да садим, възстановявайки хармонията. Нека не се стараем да я подчиним на нашите желания и интереси, защото никога не можем да сме сигурни, че постъпваме правилно. Нашата гледна точка въпреки познанията ни е ограничена. Не знаем замисъла вложен в нея. Забалежете - скалите, растенията, животните... са лишени от правото на избор! Природата е просто една божествена проява на съвършенството на Вечното! Ние хората, като по-висши същества ни е дадено право на избор... и ние избираме да живеем абстрахирайки се от присъствието на духовният свят, защото сме лишени от истинско познание за него - "Религиите са го забравили, а науката още не знае"! А То, давайки ни това право не се намесва и ние създаваме реалност откъсната от Него. Тази наша "открадната" реалност нарушава хармонията на Цялото и То се стреми да го възстанови променяйки средата всред която се проявяваме - природата! Потърпевшите естествено сме ние. Има и по фин механизъм - въздействие чрез не съзнателното ни съществуване, където правото на избор липсва. Появяват се разни нещастни случай, болести, страдания...

Възниква един парадокс. Духовният свят е непознаваем, а трябва да живеем в съгласие с него!  Как да стане? Отговорът е: С Вяра! Отказваме се от егото и правото си на избор и приемаме, че съществува нещо съвършенно, което ни е създало за да създаваме и да бъдем себе си. Ще усетим как нещо протича през нас и ще познаем любовта. Ще осъзнаем Цялото и себе си като частица от Него! Но до тогава ще ни съпътстват страданията, които ще са плод на нарушаване на нашите истини, нашите реалностти. Имаме душа в която не се вслушваме и ум който не можем да го използваме рационално. Душа - интуиция и ум - логика! Две противоположни качества, които трудно съчетаваме. Нека си припомним, колко нелогични неща ни съпътстват в живота и какви чувства са предизвикали те в нас, за да се научим до откриваме истините, които ни правят щастливи!

Вслушвайки се в умът ние постигаме и се изпълваме с доволство…
       Вслушвайки се в душата ние постигаме и се изпълваме с щастие!
       Нека осъзнаем, че умът е активно средство за опознаване на Вечното, а не да се реализираме като личности!

Човек е обречен да живее свободно, упражнявайки правото си на избор, като се откаже от него!

Всичко се повтаря... едно и също нещо.. Скука... Какво става? Защо не усещаме как собственият ни ум ни манипулира? Защо приемаме, че Той си Ти? Защо забравяме Душата си, интуитивните си усещания, подтикващи ни към друго развитие. Спира ни умът с логични доводи:
      - Това не може да стане сега…
      - Ако беше така, всеки ще...
     Умът е посредник между Душата и тялото и като такъв му е позволено да се чувства значим и да се проявява активно! Но когато придобие самочувствие и скъса взаимоотношенията си с Душата , той започна да изразява своето фалшиво Его – плод на егоистична му същност. Къса се връзката и с Вечното! Външно той е разкошен представител на преуспелите в живота, но едва ли може да се похвали с усещане за щастие.

Създаден си, за да създаваш...и той започва да създава но собственото си самочувствие. Умът, колкото и малко да знае, умее да му придава значимост. Той сътворява единствено, за да докаже на себе си... своята жизненост! Създава неща единствено необходими на нас, на нашата истина... и ние затъваме в една "битова" реалност сътворена от него извън потока на живота! Натрупват се около нас "неща", които ни подчиняват на себе си! Загубваме се сред тях..., ставаме част от тях. Можем и да се загубим всред собствените си творения и да сме вечно недоволни работохолици... Ние не осъзнаваме какво правим, изпълнявайки програмата на ума. Забравяме или пък не знаем, че животът не е програма на ума, а е програма, създала ума, за да можем да осъзнаем Вечното!
      Душата и тялото са в постоянен контакт посредством ума. Душата ни изпраща образни послания, като: сънища, мислени образи и картини – понякога странно познати, както и интуитивни усещания предизвикващи реакция в тялото ни… Тя ни дарява с нови идеи, нови усещания… Тя е източника на вдъхновение за хората на изкуството, защото те могат да чуват и виждат нейния монолог. Нека имаме в предвид, че Душата е сключила договор с Вечното, да изживее нещо и То и дава възможност за това, като залага подходяща информация в нея! Тя е тази която може да ни направи щастливи!
      Умът, не познавайки езика на Душата и поради своята логичност, не разбира казаното от нея, бързо я игнорира. Забравя за какво е създаден и създава собствен свят-реалност в който изпълнява своя монолог. Вдъхновител на учени и откриватели, той оцелява жизнен и значим. Забравя предназначението си да бъде посредника между Душата и тялото. Забравя и че Вечното разчита на него, да осъзнае необходимостта от диалога между тях, за да се изпълни със смисъл и съдържание животът ни. Това довежда до включване на защитните програми на Вечното – нещастни стечения на обстоятелствата, злополуки, болести… Смъртта е просто последната му защитна реакция.

Винаги остава една реалност изградена от грешните интерпретации на хората живели преди нас - историята. Ние имаме възможност да я променим и да я направим съобразно намерението на Вечното. Но защо така се случва, че винаги променяме нещо от реалността, а грешното ни отношение спрямо Него - Създателя остава? Защо не осъзнаем, че реалността е само една възможност да проявим своите разбирания, за да можем да ги видим и оценим. Тя е като платното за художника или глината за склуптора. Добрите произведения на искуството ни радват и оцеляват във времето. Реалността е и нашият съдник за делата ни.
      Ти искаш да си… и се дефинираш като такъв! Но осъзнаваш ли, че се оформяш като личност благодарение на някакви представи от миналото, които вече си изживял? Осъзнаваш ли, че за да оформиш личността си взимаш чужди модели и губиш връзка с бъдещето си? Ти си вечно раздвоен между двата свята на духовното и материалното. Желанието да си отговориш на въпросите - Кой си? Какъв си? Къде си? те прави безсилен и лутащ се. Колебанието ти прераства в несигурност и страх! За това се стремиш да дефинираш всичко около себе си и създаваш реалност или се подчиняваш на друга реалност и се вкарваш в мелницата на живота!

Не осъзнавайки силата на мисълта си позволяваш да мислиш негативно, а Вечното откликва и ти дава възможност да изживееш помислите си, за да ги видиш и осъзнаеш! Само така можеш да направиш осъзнато следващата си стъпка. Но как да направиш този прелом, като в повечето случай се оказваш прав в оценката си, че живеем в един скапан свят. Остава да осъзнаеш, че това е реалността, сътворена от нашите стремежи и форми на проява на фалшивото ни его и няма нищо общо с божествената реалност. Ето защо тя е и някаква форма на илюзия.
      Душата пленница смирена е на реалността….
      Неопределеността не може да се обяснява и "редът" ти се нарушава. В същия момент си подвластен на логика, чувства и емоции… и им се подчиняваш без да осъзнаваш, че те само те определят… характеризират. Ти ставаш индивидуалност и не допускаш, че привързвайки се към нещо, губиш нещо от себе си. Твоята индивидуалност е застрашена не от Живота - създаден си за да го създаваш, а от собствената си дефинираност, както и от дефинираността на другите.
      Обречен си, да не си това за което се мислиш!

Щастието ни спохожда когато успеем да се откажем от претенциите ни към Вечното, породени от нашата дефинираност, а нещастието, когато не успеем да направим това и останем във властта на чувства и емоции! Човешко е да сме умни личности, усещащи и чувстващи и изпълнени със чувство за значимост. Но човешко е и страданието. То има за цел единствено да ни откаже от нашите дефинираности, които пречат на Вечното да се развива чрез нас! Страданието е една раздяла с човешките ни каческтва, за да станем по-мъдри и да можем да осъзнаем първопричината и смисъла на живота.

ПРОМЕНИ СЕБЕ СИ, ЗА ДА ПРОМЕНИШ СВЕТА!

Ти ставаш сутрин и бързаш за работа (училище)... Там си ощавкан от взаимоотнощения и задължения... Бързаш да се прибереш пазарувайки... Готвиш-ядеш... Гледаш телевизия…Спиш... и на другият ден всичко наново! Държавата-обществото ти налагат модели, истини, морал… За това, че живееш плащаш данъци и куп сметки... Толкова си ценен за държавата, че тя те принужава да слагаш колани, когато си в колата, за да не те загуби като данакоплатец или като гласоподавател. Резултатът е един - винаги в теб има усещане за неудовлетвореност. Имаш пари, имаш дом, имаш семейство, имаш... и би трябвало да си щастлив и да са доволни от теб. Но не се получава! Резултатът е празнота и скука. Втурваш се да имаш повече и какво ти учудването - пак същото.
      Душата пленница смирена е на реалността….
      Пътят към духовността е самотен. Ти сам трябва да се отървеш от заблудите и ограниченията на собственото си мислене. Сам трябва да се убедиш в силата на положителното мислене и да се откажеш от негативното си отношение към света. Да се лишиш от емоционалността и от оценъчната си същност на егото си, от правото си на избор. И някой ден ще усетиш, че Душата ти вече не е пленница смирена на реалността… Светът ще ти се разкрие в нова светлина. Ще усетиш как се радваш на полъха на вятъра, на цъфналото цвете в пукнатината на асфалта… Ще усетиш силата на Вечното и неговата красота ще те изпълни с любов към всичко… Изобилието на Вселената ще бъде за Теб.
      Ние идваме в този свят с една програма и за да можем да я осъществим ни се осигурява тяло с подходящи параметри и среда всред която е възможно реализирането и. Вслушвайки се в душата си ние можем да разберем програмата си и да я изпълним. Но ние гледаме другите какво са постигнали и искаме и ние да го направим и срещаме проблеми - не знаем как, не ни стигат силите и навсякъде ни спират нещастни стечения на обстоятелствата… Какво ще стане ако певец започне да вдига тежести? Тялото му не пригодено за такъв род дейност. Така ще се появи и страданието - разминаване между предопределеното и жадуваното. Вярно е че можем да постигнем всичко, но програмата ни е с предимство и тя трябва да се изпълнява и чак тогава можем да правим и другото. Вечното те създало да му свършиш някаква работа и ти трябва да я свършиш, за да си щастлив. В противен случай можеш да постигнеш много неща, но винаги ще те съпътства усещане за липсата на щастие. Това разминаване е предпоставка за възникването на повечето болести (нарушена функционалност на тяло - душа - реалност).

Съдби - програми от невидимият вълнов свят, търсещи възможност за проява, обезпечени от наличието на тела, чрез генно моделиране характерно за видимият свят и множество варианти на отношение между тях, формиращи реалността. Нашето неосъзнаване на този процес води пак до страдание. То има една цел - да ни върне наново в програмата ни. Поради неговото съвършенство, Вечното има възможност да извлича полза за себе си от грешките ни - страданието. Ето защо не трябва да го виним, а трябва да го разберем, за да не се дефинираме само в собствените си ограничени модели изпълвайки се с чувство за значимост.
      Реалността е резултат! Плод на нашите мисловни модели. Ние изживяваме това което мислим, синтез между - съдба, реалност, тяло! Бъдеще, настояще, минало !

Всичко останало е едно безкрайно лутане подхранващо различните нива на реалността и правещо ни нещастни!

Когато създаваме нещо глупаво, независимо от това му качество, ние му даваме живот и то става реално съществуващо и е част от реалността ни. Уместно е да се замислим имаме ли основание да сме недоволни от нея след като тя е наше творение. И тъй като не сме идеалните и създатели, вместо да изразяваме недоволството си от нея, трябва да започнем ние да се променяме и да създаваме по-съвършени творение за да и променим качествената и характеристика.
      Всичко е в наши ръце, даже и сътворяването на бог (различните религии си имат и богове)! Проблемите ни се пораждат в резултат на проява на лични интереси от хора достигнали тавана си на "духовното си израстване". Те придават и качествата на реалността и се проявяват като бляскави екземпляри на които подражават останалите.

Реалността е възможност за живот във Вечното, а не в група! Необходимо е да осъзнаем тази разлика и да приемем наличието и на двата свята, за да можем да заживее в хармония с Него!

Нещата се повтарят защото ние не се променяме...